Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
09.12.2011 09:13 - ИМА ЕДИН ЕДИНСТВЕН МОМЕНТ В ЖИВОТА НА ЧОВЕК
Автор: jedidiah Категория: История   
Прочетен: 2288 Коментари: 2 Гласове:
7

Последна промяна: 09.12.2011 20:32

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
                Благодаря на съдбата от все сърце.

Благодаря на пустинята от все сърце.

Благодаря на Булбака от все сърце.

 

 

Срещата ми в тунизийската пустиня с един Човек – бедуина Булбака, ме дари с особено чувство, което още не мога да обясня напълно, за което съм му изключително благодарен. Общуването с него премина необяснимо, защото нито той говореше езика ми, нито аз неговия, но се разбрахме. В очите му прочетох духа на пустинята, през влажния му поглед разбрах мъката му. Той никога повече нямаше да живее в нея. Беше станал част от нашата цивилизация. Чрез болката в насълзените му очи успях да уловя величието на пустинния дух, който ние никога нямаше да познаваме. Този изначален, неповторим божествен дух, превъплътен чрез симбиозата между човека и пустинята, пред който в уважение свеждам глава.

В 14.40 часа стоях  изправен на високия пясъчен хълм,  от който се виждаше всичко наоколо. Зад гърба ми беше оазисът. Последния, в който животът, макар и малко, приличаше на нашия. Пред мен беше тя, великата пустиня Сахара. Докъдето ти се простираше взорът, се виждаше само пясък. Пясък от ситни песъчинки, подредени според волята на природата и още нещо. Вземайки ги в ръка, беше невъзможно да ги задържиш в шепата си задълго. Достатъчно малки, бързо намираха пътя към свободата си от най-малките пролуки между пръстите ми и падайки сред другите, се смесваха в уютна хармония, творена с хилядолетия. Пред мен и в моята шепа се намираше един друг свят, който не се подчиняваше на никакви закони, създадени от нас – човеците. Пустинята подчиняваше хората на своите закони. Самата тя си беше институция, създадена от Него, великия творец, чрез силите, съставляващи неговата божествена същност. По необясними причини я чувствах близка до сърцето ми и имах усещането, че съм част от нея или просто ми се искаше това да е така. Гледката пред мен изпълваше душата ми с неустоим копнеж за единение с хоризонта. Зов за полет над пустинята, принадлежност към свобода и необвързаност. Нищо материално тук не беше от значение. Целият ми материален свят, който бях създал и бях подчинил себе си на него, в миг изчезна от съзнанието ми. Обзе ме усещане за простор и свобода, усещане на сокол в свободен полет. Усещане за вятър и небе, слънце и луна, усещане за Него. Как, питах се, този на пръв поглед еднообразен пейзаж  е в състояние да поражда подобни усещания в мен, да ме кара да се чувствам по толкова различно-прекрасен начин? Отговорът беше може би магия, която се случваше между освободеното ми съзнание и всемирната душа на пустинята, част от Неговата плът. Сигурно без да съм подозирал, аз винаги съм обичал пустинята. Възможно е да съм бил приспан от ежедневните проблеми, свързани не с оцеляването ми, а с натрупването. Всичко да  е по- и в повече, без дори да можеш да му се радваш, когато го вземаш и имаш, защото не можеш да спреш, че спреш ли, отпадаш от ритъма на потока, изпълнен със себеподобни.  Гледах пейзажа и осъзнавах, че нищо не мога да взема от него лично за себе си като материално притежание – нито последната палма от оазиса, нито първата дюна от пясък и това ме правеше свободен, наистина свободен, както сигурно съм бил при своето раждане. Осъзнах също, че нищо не мога да ъ дам от себе си, освен да ъ отдам любов и преклонение пред нейното съществувание и благодарност за прекрасните мигове на свобода, с които ме бе дарила.

Пейзажът, въпреки еднообразието си по това време на деня, изглеждаше фантастично динамичен. Към края на разходката и слънцето се оттегляше на запад. Сенките, които формираше, се променяха с всяка промъкваща се минута. Издължаваха се и вече в пъти превъзхождаха своя източник. Това най-ясно личеше от кервана с туристи, който се придвижваше по посока на оазиса. Техните сенки сигурно щяха да пристигнат четири-пет минути преди тях до крайната точка от разходката, ако в цялото си великолепие залезът не ги беше прибрал със себе си. Наблюдавах туристите и се питах дали и някои от тях бяха изживели своя миг на щастие сред пясъците на пустинята. За съжаление не можех да виждам лицата им от това разстояние, но по движенията им и разгорещените разговори, които водеха по между си разбирах, че те бяха по-ангажирани със своята собствена визия, отколкото с душата на пустинята. Някои от тях се обръщаха с фотоапарат в ръка, сигурно да запечатат или притежават частица от този наистина неповторим залез, който аз преживявах с цялото си сърце и душа. Изпратих без капка тъга в сърцето си и последния слънчев лъч, защото разбирах, че не мога да го задържа за себе си, а  слънцето отиваше да се прероди в изгрев, дарявайки със своята светлина и топлина и другите хора по кръглата земя. Ако то не залязваше, никога нямаше да имаме радост от изгрева нов, нямаше да имаме радост от звездния свод през нощта и нямаше в цялата ъ красота и сребриста премяна пред нас да се разкрива прекрасна луната. Осиротелият хоризонт, обагрен в пурпурно червено, ми напомни, че наистина трябва да се придвижа към групата, защото ни предстоеше настаняване в единствения хотел, който съществуваше наблизо. С две думи – назад към действителността.     

Тъжно. Наистина много тъжно. Толкова тъжно, че усещаш сълзи да напират в очите ти. И да ги овладееш, чувството остава да звучи в съзнанието ти като ехо. Тъжно, не заради това, че съзираш края на един миг от живота, а заради това, че съзираш края на един свободен миг от живота. Роден сред необята на пустинята, свят напълно непонятен за нас. Свят, където собственото ти аз може да се свърже със себе си без посредници. Свят, където в пълна сила можеш да осъзнаеш каква нищожна част от цялото си и да възприемеш откровението на собственото си безсилие. Свят, в който можеш да видиш величието на духа, вграден в тялото човешко. Свят, в който единственото истинско нещо, което можеш да направиш, е да се довериш на вложените в нас божествени сили. Оставайки сам в пустинята разбираш, че единственото нещо, което те напуска последно, е божествената същност, вложена в нас от самия творец на вселената.

Тази среща с пустинята, и с нощното ъ небе ме накара да си задам въпроси, чиито отговори ще прочетете в следващите писания. Тук разбрах защо нашите предци са се дивели и прекланяли на небосвода. Въпросите и отговорите, които са битували в древни времена, можем да открием като надникнем в тяхната космогония. Благодаря на Тунис и пустинята, че ме провокираха да мисля по-различно.  




Гласувай:
7
0


Вълнообразно


1. injir - Природата винаги провокира мис...
14.12.2011 21:20
Природата винаги провокира мисленето и води до фолософски прозрения. Поздрав!
цитирай
2. jedidiah - 9 injir - Природата
02.01.2012 20:16
поздрав приет.
цитирай
Търсене

Архив
Календар
«  Юни, 2018  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930