Paris and his little secret. 

ПАРИЖ И МАЛКИТЕ МУ ТАЙНИ              

КАКВОТО Е ГОРЕ,

ТАКОВА Е И ДОЛУ.

ГЛАСЪТ КАЗА:

ВИЖ ЗВЕЗДИТЕ НА НЕБЕТО ПРЕЗ ДЕНЯ.

ПОГЛЕДНАХ, НЕ СЪЗРЯХ ЕДНА С ОЧИТЕ.

ГЛАСЪТ КАЗА:

ТОВА НЕ ЗНАЧИ, ЧЕ НЕ СЪЩЕСТВУВАТ.

„О владетелю, ти си тази велика звезда, спътника на Орион, който прекосява небесата с Орион, който направлява отвъдния свят с Озирис”

„Гледай, че се е превърнал в Орион, че Озирис се е превърнал в Орион“

„Царицата Изида е Сириус на небето“

Париж – НОВИЯТ ЙЕРУСАЛИМ на земята.
            Paris - The New Jerusalem.

Колкото и непонятно да ви звучи тази фраза, колкото и скептично да се отнасяте към тази моя констатация, всичко сочи в тази посока. Не подхождайте предубедено и не отхвърляйте от съзнанието си идеята за нещо ново и велико, сътворено от човешката ръка. Нещо, което не се обяснява с божията намеса и неустановим произход, а нещо сътворено в името на Божественото всеприсъствие с напълно осезаем, земен, човешки реален произход. В разкриването на идеята и вложеното в плана на този нов Йерусалим на земята няма да ни се налага да си изсмукваме от пръстите доводите, а просто ще ги посочваме с тях.

                               Домът на инвалидите - Париж

Париж, Париж, Париж. Колкото пъти да споменавам името му, в главата ми нахлуват спомени като от чудна приказка. Нежеланието ми да го посетя се превърна в желание за нови срещи с нещото, което е наречено Париж. На пръв поглед град, столица, но това е за окото, неподготвено за различна среща с него, подготвеното око, знаещо какво търси, има какво да види. Град, който е изтъкан от масонски и еврейски символи. Град, подчинен на нещо, което бе предметът на моите търсения.

Предприемайки това пътуване, имах бегла представа за това, което трябва да открия, но никаква конкретна представа откъде да започна и къде да го търся. Имах прекрасното чувство, че нещата ще се подредят, ако той, ДЖЕД бе решил така. Дните ми на престой в този град бяха ограничени до броя на лъчите на звездата на Изида. Поради тази причина не трябваше да се губи и минута от седемдневното ми пребиваване за безцелни разходки.

Още първия ден реших да посетя „Дома на инвалидите“, защото имах едно чувство, което не ме напускаше през последните няколко седмици, а именно чувството ми за Соломон. Аз самият бях подчинен на Соломон по незнайни за мен усещания, които се превърнаха в смисъл на моето съществуване за обозримото ми бъдеще. „Дома на инвалидите“ ми бе известен с това, което се казва в публичното пространство, а именно, че там са погребани останките на Наполеон Бонапарт. Чудесно тиражирана и рекламирана версия на това, което е официално обявено. Обаче в моята душа нещата не стояха по този начин. Тази версия относно останките на Наполеон неистово се отричаше от всичките ми сетива и най-вече от разума и сърцето ми, а те имат огромно влияние върху мен. Подходих по един от правилните начини според мен, като изчистих съзнанието си от това, което се пишеше и указваше по табелите и реших да проверя какво ще видят собствените ми очи, сърце и разум на това място – „Дом на инвалидите“.

Бях въоръжен с фотоапарат и твърдо решен да снимам възможно най-много обекти от мястото, които после да анализирам на спокойствие. Така и стана. Първо ми направиха впечатление двете статуи, които стояха от дясно и ляво на входа в църквата. Понеже липсват надписи с указание кои са почетените личности, аз бях принуден да попитам служители от персонала за имената на статуите. Отговора получих трудно, защото част от персонала не знаеше чии са. Накрая един симпатичен тъмнокож служител даде желания от мен отговор. Думата беше за дясностоящата статуя, и звучеше така – Шаламан. Малко време ми отне, да се разберем, че става дума за самия цар Соломон. Информация за лявата фигура не получих.

И така след посрещането ми от статуята на самия Цар Соломон на входа аз влязох вътре. За да се слезе долу, при основния саркофаг се заобикаля и се подхожда зад основния олтар на църквата, чийто помещение беше според мен квадрат. Стигайки до това място установих, че от края на едната започва друга втора църква. Странно беше на едно място да има две църкви, но така са решили, така са постъпили. В този момент още нямах представа къде точно съм попаднал и затова не потърсих обяснение за наличието на два храма на едно място След около час и тридесет минути наблюдения и основно фотографиране приключи моята обиколка. Точно в тринадесет часа бях на входа на дома и се отправях в посока моста на Сена, когато запяха камбаните. Музиката я приех като символична благодарност за уважението ми към самото място, изразено от посещението ми.

Изминах бързо разстоянието до булеварда, наречен Шан-з-Елизе, преминавайки през един от мостовете на Сена. Погледнах на дясно и се насладих на гледката подсилвана от египетския обелиск и се отправих към Триумфалната арка. Изминавайки пеша това разстояние, човек може да се потопи в атмосферата на същинския Париж. Денят бе слънчев, въпреки зимния сезон и това подсили чувството на удоволствие от разходката. Стигайки до Арката на триумфа известно време се насладих на този шедьовър на човешките умения. Красота, изящество и величие струеше от общата визия на този монумент. Но времето вървеше, а не знам защо в този момент реших да отида и пеша да другата арка Дефанс. От тук разстоянието ми изглеждаше приемливо, но не съзнавах истинските размери на новата арка. Преходът си бе истинско изпитание, защото колкото повече се приближавах към целта си, тя винаги оставаше достатъчно далече. Преполовил пътя осъзнах, че дистанцията никак не е малка, но вече бях предприел похода и реших, че колкото и време да ми коства, ще го извървя пеша. По време на движението си се обръщах назад и виждах правата, която свързваше двете арки. Наистина впечатляващо права линия. Опитвах се да предположа защо е необходима тази права линия и това разстояние, но липсата на опорна точка за анализ си казваше думата. Просто нямах идея за тези видимо нарочни действия. След около час и тридесет минути преход бях почти в подножието на Дефанс.

Това творение на човешката мисъл ме посрещна със смесени чувства. Внушително и какво от това. Почти кубична форма,  която освен с размерите с друго няма как да те впечатли. Някак си на фона на онзи Париж, който остана зад гърба ми, този новият стоеше като кръпка на стар елегантен смокинг. Опит за създаване на някакъв мега център, но усещането, преминавайки пеша през него, бе жалко чувство докъде може да ни доведе цивилизацията – да си гледаме дърветата в саксии и истинската земя да стои някъде далеч под корените на дърветата, а под тях да се движат автомобили и метро-влакове. Съжалявам за откровенията, но дори и след като си тръгнах от мястото, този синтетичен после-вкус остана в душата ми.

Първото впечатление, което ми направи този мегакомплекс, е изместването му спрямо перпендикуляра на правата ос свързваща Обелиска, Триумфалната арка и самата Дефанс. Не знаех с колко, но бе мръднала видимо в посоката на Айфеловата кула и по-точно към „Дома на инвалидите“. Фактически центрирането и спрямо оста бе точно, но заставайки с гръб към нея, се хващаше леко завъртане около оста и с приблизително 6 - 7  градуса по посока на часовниковата стрелка. Това вече беше странно и не можеше да намери обяснение в главата ми. Без излишни движения за оглед се насочих към асансьора, защото времето напредваше, а не знаех до колко часа пускат туристи горе. Нахвърлях на фотоапарата няколко фотографии и си взех билет за асансьора. Чакайки търпеливо, оглеждах свода и ми направи впечатление оразмеряването на квадратите по него. Имаше девет основни големи квадрата. Бях доволен от това, че деветката ме посрещна „ПЕЗЕДЖЕД- група от девет“. Самите девет квадрата бяха съставени от седем реда по седем квадрата. Общият сбор на малките квадратите в големия беше 49. До тук цифрите, които излизаха, галеха душата ми, защото точно тях бях дошъл да търся. 4 + 9 = 13.  

Общият сбор на малките квадрати сметнах набързо, че е 441 броя, добавяйки и големите 9 основни ставаха 450. Въобще деветката беше умело втъкана в плътта на тази сграда от всички страни. Разбира се, отбелязах и седмицата, но за нейното присъствие обяснението дойде малко по късно. Качвайки се с асансьора, имах възможност да погледна и плочника по който ходех, но не можех да видя в цялост. По абсолютно същият  начин повтаряше тавана. Това нещо ми докара една мисъл, която нееднократно бях чувал „каквото е горе на небето, такова е и долу на земята“. Казах си я, но не и обърнах никакво внимание, а си представих печата на Соломон, шестолъчата звезда със противоположните триъгълници. Този символ, съчетан от два триъгълника винаги ме е навеждал на подобна мисъл за тълкувание. Стигайки до покривната площадка отгоре на арката, пред очите ми се откри великолепна гледка, която успешно подтисна чувството на неодобрение спрямо този мега-комплекс от бетон и стъкло. В далечината се виждаше истинския град. Градът, който бе в някаква хармония с моите сетива.

Правата линия на оста Дефанс – Лувър бе наистина впечатляваща. Вложената мисъл в проекта на Париж беше повече от очевидна. Тук на тази височина се питах какво са проектирали тези хора? Каква мисъл са вложили в този мащабен замисъл проекта на Париж? Какво свързва тази уникална права?  Сигурен бях, че докато не си отговоря на въпросите, нямаше да намеря покой за мисълта си.

Направих и тук няколко фотографии и слязох с асансьора обратно на плочника под свода. Поставих една кутия с цигари точно на ъгъла на една от плочите, за да мога после да я мащабирам и сметна приблизително нейния размер, това също беше важно за мен, защото си мислех, че всичко е сметнато до най- малката подробност. Тази сграда, по начина си на проектиране и изпълнение съдържаше нещо в себе си, което в този момент не ми беше ясно. Единственото, което виждах, бе правата, която свързваше обелиска, триумфалната арка и Дефанс. Другото, което се формираше в моето съзнание, бе еврейско – масонска линия в проекта. В този момент си помислих, как се получава така, че власт имащите в даден момент решават да отбележат една годишнина в дадена държава и монументите, които проектират, са подчинени на еврейско – масонски схващания. Или управляващите трябва в своя генезис да са евреи, или масони в пряка връзка с евреите. Нямах отговор на концепцията.

Ориентирах се към прибиране и се насочих към метро станцията. Влакчето беше най удобният транспорт в този град. Преди да се кача, си взех една карта на Париж, за да мога да си съставя някакъв план за следващите дни.

Прибрах се в хотела и въпреки че знаех всички обстоятелства около моята стая, се изненадах приятно когато застанах пред вратата й. Очите ми се спряха на номера. Четиристотин четиридесет и едно, да това беше номерът на стаята ми. Същата цифра, която бе вложена в свода на Дефанс и неговия плочник долу. Съдбата понякога си прави такива шеги, но аз вярвах в това, че няма нищо случайно в живота на човек, стига да имаш очите да го виждаш и да четеш знаците. Това с номера на стаята ми беше прекрасен знак, още повече, че бях на четвъртия етаж. Общият сбор на цифрите след деветката от стаята ми с добавка четвърти етаж бе тринадесет, цифра към която изпитвах неосъзнато преклонение.